Денят беше като всеки друг, аз седях пред прозореца и гледах как вятърът люлее клоните на дърветата, и отново правех планове за бъдещето. Толкова много исках да дойде моментът, в който щях да се изнеса и да започна нещата на чисто. По моя начин. Толкова често си мислех за бъдещето и исках времето да минава по-бързо, за да дойде моментът, в който ще започна мой собствен живот. А сега, когато това време беше толкова близо бях толкова изплашен...

Толкова се бях залисал в размисли, че първоначално не чух звънеца. След второто звънване се осъзнах и отидох до вратата със странно чувство под лъжичката. Попитах кой е, отговорът ме изплаши и обърка дновременно: „Съдбата ти... животът” се чу от другата страна. Притесних се, не можех да разбера какво точно става. За момент изпаднах в паника, но след това се успокоих и извиках, че ей сега ще отворя. Започнах да си преговарям всичконаучено до момента, всичко, което другите ми бяха казали. Сетих се, че почти всички ми казваха, че животът е гаден...груб...и винаги те прецаква, затова реших да погледна през шпионката. Бавно се приближих до вратата, с леко трепереща ръка махнах предпазителя и се приближих към шпионката. Доста бях несигурен, но се преборих със себе си и погледнах. Очаквах да видя някакъв нечистоплътен и неприятен мъж, а се оказа, че пред вратата ми стоеше ослепително красива млада жена. Тя беше стройна с хубави ръце и дълги крака. Въпреки, че шпионката изкривяваше изображението, лицето й беше божествено и обаятелно... Тя отново звънна.

Аз реших, че трябва да се подготвя, затова взех под мишница всичките си учежбници и тетрадки, които видях, а в другата си ръка хванах саксофона си. Поех дълбоко въздух и отворих вратата. Въпреки, че вече я бях видял през шпионката сега пак се стъписах и изгубих ума и дума, щом я видях. Тя ми се усмихна и като видя, че аз няма да изляза през вратата пристъпи към мен. Взе учебниците и тетрадките, остави ги на масата до входа и каза, че няма да ми трябват. След това ме хвана за ръка и ме поведе навън. Аз бях толкова объркан, че единственото, което можах да кажа беше: Ти лоша ли си? Щом го изрекох се поучвствах изключително глупав. Но тя ми се умихна и каза: Аз съм такава, каквато ме направиш... Тя ме погледна и ме попита дали съм готов. А аз се изгубих в топлите й светлосини очи. Те приличаха на прозрачни кристали, но същевременно излъчваха топлина като майчини очи... Осъзнах се и отговорих, че съм готов.

Двамата тругнахме напред...тя ме увери, че няма стращно и ми каза да се успокоя и каквото и да става да не спирам да продължавам напред. Аз се усмихнах неловко и си помислих. Толкова време чаках този момент, а когато дойде, съм толкова изплашен...И все пак бях решен да не спирам и да стигна там където съм тръгнал. Сякаш с нея аз се чувствах по-добре.!